На музиката

Толкова ме е страх, а когато зазвучи моята музика, този страх ме напуска.  Kогато пея, той  крещи от далече.  Заплашва, че ще се върне и аз знам, че е така. В момента обаче гласът му е заглушен...от моя. Все по-рядко....все по-рядко...но никога напълно....

Правата на детето и доброто родителство

Доц. д-р по педагогика Нели Петрова

Колеги ми донесоха една брошура, разпространявана по централните улици на София, която е пореден вопъл  на няколко души, гръмко наричащи се  национална мрежа, които откровено лъжат и манипулират общественото мнение по повод проекта за нов закон за детето.  През последните месеци ставаме свидетели на една абсурдна дискусия, която предизвиква у мен противоречиви чувства.  От една страна нейната дилема е толкова средновековна и лишена от здрав разум, че ми се иска да я подмина,  защото като се включвам в тази дискусия, допринасям  за нейната легитимност.  От друга страна,  изпитвам възмущение както от тезата, така и най-вече от начина, по който се рекламира и се опасявам, че тя може да повлияе на хора, които не  са твърде запознати с проблема и изпитват оправдано подозрение към законотрочеството в страната. В крайна сметка реших, да споделя няколко неща по темата за правата на детето и правата на родителите.

По същество става дума за това – детето човек ли е или не? Аз вярвам, че за българското общество това е решен въпрос, дори преди ратифицирането на Конвенцията на ООН за защита правата на детето през 1991 г.   Групичката родители за родителски права се позоваха в една от дискусиите в парламентарните комисии  на Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКЗПЧ/ и твърдят, че определянето на правата на детето в закон, противоречи на нея и на гарантираните там човешки права. Аз добре познавам ЕКЗПЧ, както и другите международни правни актове за защита правата на човека и намирам подобни твърдения за проява на неразбиране.  Конвенциите за защита правата на човека  регламентират правата на всички хора, но едновремнно с това те предполагат да се създават специални защити за хора, които по една или друга причина не могат да упражняват правата си самостоятелно, директно.  Децата са една такава група, която не е в състояние сама да се ползва от човешките си права директно, това зависи от възрастните около тях и главно от техните родители.  В този смисъл обществената подкрепа за родителството е изключително важна. Едновременно с това едно цивилизовано общество трябва да предвиди и закрила на децата, в случаите в които, тези, които са призвани да гарантират правата им, не са в състояние да го правят.

Закрилата на детето от малтертиране /насилие, изоставяне, неглижиране/  и сега е функция на системата за закрила, която работи по силата на Закона за закрила на детето. И сега при  сигнал за малтертиране, дори анонимен, тази система се задейства.  Твърдението в брошурата, която се разпространява, че без съд могат да ти вземат детето е съзнателна лъжа и клевета , както според действащото законодателство, така и според проекта за Закон за детето.

Философията на новия Закон за детето е основана на разбирането, че една съвремнна европейска държава следва да полага грижи не само за децата в риск, за които са предвидени мерки за закрила, но и за всички деца на България, които са нейното богатство и бъдеще. Това означава повече усилия и средства за осигуряване на универсални услуги за всички семейства, подкрепа на семействата, така че те да се грижат още по-добре за своите деца. С други думи става дума за един акцент към обща превенция на нарушаването на детските права. Всички, които познават темата знаят, че когато се говори за детски права, се има предвид – правото на добър живот в семейството, правото на достъп до качествено образование, здравеопазване, и пр. Никое право на децата не противоречи на правата на родителите, никъде под права не се имат предвид неуважение и незачитане на семейството.  Парадоксалното е, че именно  в този законопорект е направен опит, подкрепата за семействата да бъде водещ приоритет.

В нашата страна практиката показва, че проблемът не е вземането на децата, а изоставянето на децата. Все още усилията и средставата са насочени повече към предотвратяване на изоставянето, към търсене на възможности за живот в семейна среда на децата, чиито родители са ги поверили на обществена грижа по различни причини. Все още имаме нужда от политика за подкрепа на семействата и недопускане на изоставяне на деца само поради бедност.

 В нашата страна по-големият проблем е, че все още за насилието над децата разбираме, едва когато са в болницата или са вече мъртви, че все още приемаме физическото насилие, телесното наказание като възпитателно средство. Все още когато говорим за родителство, повече артикулираме понятия като послушание, надзор, контрол, отколкото общуване, грижа и пр. По-големият проблем е, че повече крещим на децата, отколокото да разговаряме, повече ги назидаваме, отколокото да ги слушаме и най-вече чуваме.  Именно за това имаме нужда като общество да дискутираме темата за доброто родителство, имаме нужда от подтготовка на родителите за добро родителство. Наистина е добре да продължим промяната в отношението ни към детето като към  личност, субект, който  се нуждае от това отношение, за да може да расте, съзрява и постепенно да поема отговорността за своя живот. Тази промяна си заслужава усилията и обединението на родители.

Твърде нелепо  е родители да се обединяват, защото правата на  децата им застрашават техните права. Всъщност тези хора са изобщо против концепцията и философията на новия проект за Закон на детето, както сами посочват.  Всъщност на тях им се иска децата им да са собственост, която те да изваят, както сами преценят, или по- скоро, както изглежда им диктува принадлежността към различни религиозни вярвания, които вероятно са истинските вдъхновители на техния протест. Това е идеология и приемане на детето, оставени далеч в средновековието, надявам се завинаги от българското общество.

София, април 2012 г.

La Musique I

« Klimt était un chercheur et un examinateur de tout ce qui est problématique et douteux dans l`expérience individuelle et dans la culture. Comme Freud, il cherchait la réponse à ses mystères en explorant ses abimes personnels… »  Carl Schorske

Първи стъпки в психоанализата

Всички ние, които ни вълнува именно психоанализата като метод  за терапия, като начин на мислене, като нова гледна точка за всичко, случващо се около нас,  в началото си мислим, че след като сме прочели известен брой книги, имаме поне базисни знания върху тази безкрайна тема.  Фройд, Юнг, Адлер, Лакан, Долто, Уиникот, Клайн, Грийн, и много, много други, са автори на страшно разнообразна и често трудна за интерпретация литература.  Смятаме, че когато четем, когато разсъждаваме, когато разбираме и приемаме (със запазена критичност!), ние сме, поне до известна степен, в така наречената професия на психоаналитика.

Tук идва моментът, в който се появява моята основна тема за размисъл днес- личната анализа. Всички, които искаме един ден да анализираме „пациенти”, трябва да сме минали задължително през нея. Аз реших, че в този момента на лек застой на ученето ми, може би трябва да се захвана с това. Дори за момент не съм поставяла под съмнение успеха на това начинание. Аз вярвам в психоанализата. Вярвам в силата й и вярвам, че в подходящите ръце, подсъзнанието ми ще проговори и ще ми даде отговор ПОНЕ на една значителна част от въпросите, които си задавам всеки ден и които касаят точно мен. Така направих първите стъпки, започнах да ходя при една лаканианска психоаналитичка близо до музея за модерно изкуство в Париж- „Жорж Помпиду”. В началото седях срещу нея. Говорехме. След известно време тя реши да ме сложи на дивана. Хвана ме неподготвена. Вероятно преди това съм считала, че ще ме предупреди педи да го направи. Леко се стреснах, но се съгласих. В момента, в който легнах, тя ми каза да прочистя съзнанието си и да се опитам да казвам онова, което ми идва на ум, без страх, без срам, без размисъл дали трябва да го казвам или не, без предварителна оценка. Уплаших се много. За пръв път щях да се изправя директно срещу онова, за което вече съм чела доста- несъзнаваното. Започнах да говоря и от тогава вече 3-4 пъти тази ситуация се повтаря. Вече всеки път лежа на дивана и се опитвам да говоря без да мисля какво казвам. От този момент започнах наистина да се замислям за битката, която поема всеки аналитик с всеки един пациент по отделно, независимо дали има конкретен проблем или повод за започването на анализа или не.  Дори, когато няма заболяване, защитните механизми при всеки човек работят непрекъснато, за да може тази информация, която съдържа подсъзнанието, да остане там. Всеки от нас се бори с непоносимостта всеки ден. От детството през дребните неща на ежедневието, до големите трагедии, над които нямаме и никога няма да имаме власт. Бях изумена, когато усетих колко трудно ще ми бъде да заобиколя всички  бариери и да проговоря”. 

Дадох си сметка, че ще мине страшно много време преди да започна наистина да говоря без да мисля в присъствието на човек, когото реално не познавам. Аз не знам нищо за него и така и трябва да бъде. Аналитикът трябва да бъде непознат,  да бъде чиста дъска, върху която  всеки пациент да излее скритото в подсъзнанието.  След това да си тръгне и така до следващия път. Всеки път, когато отивам, си задавам въпроса дали тази жена е в състояние да слуша всички нас, които приема всеки ден (без петък). Питам се дали точно днес би могла да понесе всичко това. Чудя се дали не й се е случило нещо, което може би точно в този ден би я направило неспособна да слуша нечия друга история, нечие друго минало. Никога не намирам отговор на тези въпроси. Задавам си ги от една страна, защото изпитвам някаква съпричастност, от друга страна и заради себе си. Мисля дали някой ден и аз ще бъде способна да слушам по този начин, да не асоциирам нищо със себе си, да бъда там и да насочвам всеки пациент  към нови въпроси и към нови отговори.

Винаги се питам дали ще мога да дам отговори. Дали ще съм толкова добра?

Не виждаш ли ?

" I`m sorry for blaming you for everything I just couldn`t do and I hurt myself by hurting you. "

На теб

Много ми липсваш, знаеш ли. Много ми се иска отново да ме чакаш там, където винаги ме чакаше, да те виждам още от втория етаж. Не можах и сбогом да ти кажа, не можах да те видя, макар и толкова малка. Казват ми, че така съм запомнила истинското ти лице. Не знам дали е така. Не го чувствам така. Иска ми се да те бях видяла. Много ми се иска. Рядко мисля за това, почти никога не плача. Последния път направи така че да се върна още веднъж, помниш ли? Знам, че беше ти. Знам, че искаше още веднъж да седна там- при теб. Много те обичам, иска ми се да знам какво си мислеше. Не знам, нямам идея дори какво виждаше...иска ми се да те бях попитала. Да ти бях казала. На други казвах, на теб- не. Сега много ми се иска да го бях направила.  Честно казано, много отдавна си мислех, че вероятно точно това ще си кажа някой ден. Така стана. Винаги така става. Дано гледаш от някъде и дано разбираш колко много ми се иска да имахме още малко време.  Вече не плача. Но винаги те чувам в онази песен, в думите й. "No Тears".

За майката

"Когато вървя след теб по улиците, усещам онова, което мислиш. Когато влизаш в колата си, когато внезапно закриваш лицето си с ръце и започваш да плачеш, знам какво мислиш. Когато късно нощем излизаш от таксито, когато не искаш да се прибираш, когато обикаляш улиците и пушиш, знам какво мислиш. Искаш да избягаш и едновременно да се завърнеш някъде."

                                                                                                                                  

  Теодора Димова

                                                                                                                                     "Кучката"