Всички ние, които ни вълнува именно психоанализата като метод за терапия, като начин на мислене, като нова гледна точка за всичко, случващо се около нас, в началото си мислим, че след като сме прочели известен брой книги, имаме поне базисни знания върху тази безкрайна тема. Фройд, Юнг, Адлер, Лакан, Долто, Уиникот, Клайн, Грийн, и много, много други, са автори на страшно разнообразна и често трудна за интерпретация литература. Смятаме, че когато четем, когато разсъждаваме, когато разбираме и приемаме (със запазена критичност!), ние сме, поне до известна степен, в така наречената професия на психоаналитика.
Tук идва моментът, в който се появява моята основна тема за размисъл днес- личната анализа. Всички, които искаме един ден да анализираме „пациенти”, трябва да сме минали задължително през нея. Аз реших, че в този момента на лек застой на ученето ми, може би трябва да се захвана с това. Дори за момент не съм поставяла под съмнение успеха на това начинание. Аз вярвам в психоанализата. Вярвам в силата й и вярвам, че в подходящите ръце, подсъзнанието ми ще проговори и ще ми даде отговор ПОНЕ на една значителна част от въпросите, които си задавам всеки ден и които касаят точно мен. Така направих първите стъпки, започнах да ходя при една лаканианска психоаналитичка близо до музея за модерно изкуство в Париж- „Жорж Помпиду”. В началото седях срещу нея. Говорехме. След известно време тя реши да ме сложи на дивана. Хвана ме неподготвена. Вероятно преди това съм считала, че ще ме предупреди педи да го направи. Леко се стреснах, но се съгласих. В момента, в който легнах, тя ми каза да прочистя съзнанието си и да се опитам да казвам онова, което ми идва на ум, без страх, без срам, без размисъл дали трябва да го казвам или не, без предварителна оценка. Уплаших се много. За пръв път щях да се изправя директно срещу онова, за което вече съм чела доста- несъзнаваното. Започнах да говоря и от тогава вече 3-4 пъти тази ситуация се повтаря. Вече всеки път лежа на дивана и се опитвам да говоря без да мисля какво казвам. От този момент започнах наистина да се замислям за битката, която поема всеки аналитик с всеки един пациент по отделно, независимо дали има конкретен проблем или повод за започването на анализа или не. Дори, когато няма заболяване, защитните механизми при всеки човек работят непрекъснато, за да може тази информация, която съдържа подсъзнанието, да остане там. Всеки от нас се бори с непоносимостта всеки ден. От детството през дребните неща на ежедневието, до големите трагедии, над които нямаме и никога няма да имаме власт. Бях изумена, когато усетих колко трудно ще ми бъде да заобиколя всички бариери и да проговоря”.
Дадох си сметка, че ще мине страшно много време преди да започна наистина да говоря без да мисля в присъствието на човек, когото реално не познавам. Аз не знам нищо за него и така и трябва да бъде. Аналитикът трябва да бъде непознат, да бъде чиста дъска, върху която всеки пациент да излее скритото в подсъзнанието. След това да си тръгне и така до следващия път. Всеки път, когато отивам, си задавам въпроса дали тази жена е в състояние да слуша всички нас, които приема всеки ден (без петък). Питам се дали точно днес би могла да понесе всичко това. Чудя се дали не й се е случило нещо, което може би точно в този ден би я направило неспособна да слуша нечия друга история, нечие друго минало. Никога не намирам отговор на тези въпроси. Задавам си ги от една страна, защото изпитвам някаква съпричастност, от друга страна и заради себе си. Мисля дали някой ден и аз ще бъде способна да слушам по този начин, да не асоциирам нищо със себе си, да бъда там и да насочвам всеки пациент към нови въпроси и към нови отговори.
Винаги се питам дали ще мога да дам отговори. Дали ще съм толкова добра?
Няма коментари:
Публикуване на коментар